04.07.2009 Денят започва обещаващо: интервюто ми с John Petrucci е потвърдено на 99%, което, както вече знам, е най-доброто, на което мога да се надявам и е разумно да разчитам. Пристигам на стадиона навреме (нестабилността на подобен род уговорки рязко излекува традиционната ми склонност да закъснявам) и зачаквам. Обясняват ни, че трябва да изчакаме, за да може момчетата от групата да ни видят, преди да започнат инервютата. Озадачени, отиваме да ни разгледат, явно опасявайки се от най-лошото.

Оказва се напразно. Групата точно е пристигнала и дори не са яли още, но графикът си е график, а ние знаем отрано, че Dream Theater са най-големите перфекционисти от всички участници тази година - дори повече от немската гвардия. Пръв от гримьорните излиза Mike Portnoy и пита "Кои са моите жретви?" Колегите пристъпвват напред, а той помахва с широк и "заплашителен" жест и казва "Елате ми сега". След 10-тина минути излизат, с него начело и с думите му "Съсипах ги! Никога повече няма да са същите" Видимо са дружелюбни и благосклонни. Влизам при John, който дойде последен, говорейки по телефона си - за музика, доколкото (случайно, честно!) чувам. Влизаме и тук отново си проличава перфекционизмът на момчетата - тихо е, каквото се е случвало като саундчек преди, е спряло. Спокойно е, чуваме си приказката и когато разбирам, че е умрял от глад, му предлагам да хапне, а аз да го изчакам. Той махва с ръка така, сякаш това и през ум не би му минало и започваме. Не мога да не занищя въпроса за сетлистовете, на които знам, че посвешават изключително внимание и време. Говорим си за музика и всякакви истории. А те са интересни и преливат плавно и неусетно - вярва ли в конспирационните теории и ораганизации, смята ли, че музиката им е твърде елитарна, успява ли да се забавлява на сцената сред този неистов сремеж към перфектното... Интервюто приключва и аз оставам с два часа за убиване, което и правя в приятната компания на няколко колеги и няколко фена на Star FM - явно се намираме дори на 600 км. разстояние.

Малко след 20:00 на сцената излизат Cynic. Правят го сдържано и едва махват на публиката, която ги приветства с викове и скандира името на групата. Решавам, че това е само началото, но докато зазвучава "Nunc Fluens" разбирам, че в някаква степен Paul Masvidal и компания ще си останат такива. Те са направо вглъбени в това, което правят и сякаш не свирят, а ваят звуците, които излизат изпод пръстите им. След откриващото парче от Traced in Air (2008), вторият им албум (с 15 години пауза от първия, Focus(1993)!), от който се зареждат и следващите "The Space for This" и "Evolutionary Sleeper". Малко след това Paul приветства публиката, запазвайки същия спокоен маниер, а "Textures" идва почти като естествено продължение на звука на гласа му, който прелива в интрументала - и в миналото. Cynic завършват с "Integral Birth" и си тръгват по същия сдържан начин, по който дойдоха, сподирени от възторжените викове на най-верните си фенове - които имаха щастието да видят сензацията от Маями на живо, пък макар и без бисове.

30 минути след 21, под акомпанимента на удачно подбрана филмова музика, Dream Theater излизат на сцената. Да, тълпата е минимум 1/3 по-малка от вчера, но до един се състои от същите тези хардкор фенове, за които си говорихме с John Petrucci преди няколко часа. "In The Presence Of Enemies - Part I" слага началото и аз придобивам почти нереалното усещане за заговорнически жестове и полутонове, които обменят по между си групата и феновете й - самите те са като тайно общество. Не знам дали е представителна извадка, но каквото и да сте чули за вокалните изяви на James LaBrie - снощи той го опроверга. Чист и мощен, гласът му се справи без проблем и с най-трудните части, като "Voices" например. За малко да напиша "която много фенове сочат като любима", но си дадох сметка, че снощи нямаше изпълнение, което феновете на групата да не аплодираха като да е първо - или последно. Ентусиазмът им не остана незабелязан от самото начало и James ни поздрави с ведър циничен израз и "Прекалено дълги са тези проклети 7 години, в които не сме се виждали! Обещавам ви, че това повече няма да се повтори!". След това започна "A Nightmare To Remember" от полседния им албум, Black Clouds & Silver Linings (2009) - макар вече да имахме идея как звучи на запис, да я чуеш на живо беше ново ниво на преживяване. Което май обобщава в няколко думи концертите на Dream Theater по принцип.

А те са перфектни. Музикантите, имам предвид, за концертите си знаем отдавна. Малко банди могат да се похвалят с такъв изключителен набор виртуози. Jordan Rudess, с бялата си брадичка и ръце, протегнати към клавишите, е като един магьосник на кийборда - такива са и звуците, които изтръгва от инструмента. Mike не спира да приветства и нажежава публиката с жестове и усмивки. LaBrie просто кипи от енергия - като изключим кратки лирични моменти, в които пее седнал, не се спира по сцената, а John Myung излъчва спокойствие и стабилност. На мен обаче очите ми са все в John Petrucci, който ме увери нееднократно - а и сме гледали вече - как искрено се забавлява на сцената. И е така, макар да е трудно да концентрираш вниманието си върху подобни детайли, докато той с непростима лекота прави чудеса на китарата.

Зареждат се "Hollow Years", "Constant Motion", "Erotomania" и "Voices", след които започва "A Rite Of Passage". Още с първите акорди става ясно, че Dream Theater обръщат поредно правило с главата надолу - песента е нова, но вече е видимо любима на феновете и те не се скъпят в аплаузи, които да покажат отношението им. Аз все още си мисля колко много тя ми звучи като смес на нещо абсолютно съвременно и друго, дошло право от ерата на чистия метъл две десетилетия назад, когато от унеса ми ме вади началото на "The Spirit Carries On" и внезапната почти статичност на сцената - LaBrie сяда и запява заедно с публиката, озарена от всичко, що свети - запалки, екрани на телефони, лазерни фенерчета.

Бисът беше нещо, което почти може да се нарече чудовищно, ако не сме свикнали вече, че от Portnoy и компания можем да очакваме всичко. С тениска на Бербатов, която си беше поискал месеци преди концерта, той се настани на барабаните, размаха едно българско знаме, после го уви около част от интрументите и започна една музикална вакханалия, продължила половин час, минаваща устремно през "Metropolis Part I", "Learning To Live", "A Change Of Seasons Part VI - The Crimson Sunset" и "A Fortune In Lies". Това беше и моментът, в който всички правила паднаха и всеки от магьосниците на сцената показа на какво е способен. Надсвирването, което си устроиха Rudess и Petrucci трябваше да се чуе, за да се разбере, а John Myung доказа, че азиатската му сдържаност изчезва някъде измежду нещата, които сътвори на 6-те струни на баса си.

С което концертът приключи. 7 000 човека стояха почти без дъх вече и почти не вярваха, че това е краят, но продължителните и обилни благодарности на великолепната петорка не оставиха съмнение в това. С последно обещание да се видим пак скоро сцената опустя, а аз не можех да не си кажа, че така трябваше да стане. Те трябваше да са последната група, в последната вечер, защото нищо друго нямаше да бъде по-добрият финал. Dream Theater, съвсем не само заради стила си, са като величествена симфония, а тя няма как да звучи по средата. Тя слага точка и то така, че да ти остави сърцето пълно и душата - топла.

Докато си тръгвах, си мислех за всичките три дена на феста, а неуместното ми чувство за хумор някъде в главата ми въртеше loop от фразата на лирическия герой от вица "Хубаво ми е ма, мамо!" А аз си добавях "И догодина - пак!"

Александра Костова

снимки: Владислав Недялков и Светослав Драгиев - OnStage Media и авторски