Калиакра Рок Фест 2009: Немската инвазия
Първи са Marcus и Frederik от Blind Guardian. Те са нереално мили и отзивчиви, отговарят и са във видимо добро настроение. Уви, в коробката, в която правим интервюто, сме аз, те двамата, Hansi Kürsch и още двама колеги от друга медия. Сумарно погледнато, всеки от нас интервюира трима човека, защото малкото място нито предполага, нито предлага каквато и да е отделеност. Но дори и това е пренебрежимо, пред ударната вълна шум, която се чува от саундчека. На моменти едва се чуваме самите ние, но при все това успявам да ги разпитам за новия албум, да си разпитам Frederik как са го приели феновете и дори да получа мнението на Marcus по върпроса. Както и да разбера кои класически рок банди обичат. Вкусовете ни съвпадат, а аз си тръгвам с драматично по-приповдигнато настроение, отколкото дойдох.
Иитервюто с Edguy минава с леката промяна, че вместо очакваните Felix и Tobias Ex. получзавам Jens и Dirk, но пък успявваме не по-лошо да обменим както практични въпроси - "Къде в Европа, без да слагаме България в сметката, са ви приели най-добре", каква е разликата да си в зала през зимата и на стадион през лятото, така и почти философски - по-трудно ли им е на сегашните музиканти, отколкото на класическите някога (разбира се, че питах и тях кои са любимите им банди от "нашите", има си хас!), кои са чисто логистичните причини да е по-трудно, колко по-различна е атмосферата от тогава и сега, и какъв ще е сетлистът им за вечерта. Опредлено ми прозвуча, че им е болно, че имат само 45 минути. 10-те ми минути изтичат скорострелно - аз също.
Само час по-късно се връщам и зачаквам да ни пуснат на стадиона, за да снимаме - този път, слава тебе, Боже на Рока, отпред. Тълпите, които се събират, са май най-големите, които съм виждала на подобен фесивал на открито в България. Откровено се чудя дали има достатъчно фенове, които да знят колко симпатична група са Edguy - за Blind Guardian нямам съмнение - но всичките ми притеснения за това как ще ги посрещнем се изпаряват в мига, в който сериозна на брой тълпа започва да скандира името им, още преди да сме успели да влезем. Веднага разбирам, че Edguy няма да са единствените разочаровани от 45-те си минути. Те излизат с на сцената с интро, което преминава в "Dead or Rock" - бяха обещали предимно любими хитове на публиката и само една песен от новия албум и явно бяха решили да я пуснат в началото, та да се свърши. Веднага става ясно едно - Edguy свирят яко и с настроение. Песните са добри, момчетата звучат чисто, стабилно и сигурно, много са подвижни и раздвижват тълпата без проблем. Tobias Sammet е приятно изненадан от яростния положителен прием и неминуенмо прави препратка към предишното им посещение в София - "Но сега ще е много по-яко, вече усещам", казва той. И е така. Edguy имат 45 минути и ако някой досега е разбирал само условно думата "подгярваща група", вече знае какво е. Не искат да ги пуснат. Мисля, че още 45 минути да им бяха дали, пак щяха да им се кефят.
Blind Guardian се появяват сред толкова френетични писъци на феновете, че човек започва да се пита кои всъщност са хедлайнерите на феста този ден. Определено знам със сигурност, че някои от посетителите са тук само заради Guardian. Не е напразно. Hansi Kürsch е подобаващо свиреп и адски мощен - с или без дългата си коса, и определено те оставя с усещането, че като нищо ще звучи така и без микрофон. Качеството обаче, като се върнем към важните неща, е безспорно - Blind Guardian са класа и тук и сега е само поредното доказателство. Започват с "Time Stands Still (At The Iron Hill)" и успяват да накарат цялата публика да скандира името им, да повтаря, каквото искат от тях, да ръкопляска, да пее и скача. Почти ми хрумва да се обезпокоя за хедлайнера - започвам да си мисля, че Scorpions ще трябва направо да се потрудят, за да задържат публиката на това ниво на превъзбуда, на което ги оставиха Hansi и компания. Blind Guardian не дават изобщо излъчването на подгряваща банда - те направо си споделят сцената с хедлайнера, ако вярваме на реакцията на публиката, която, в крайна сметка, е единствената, която има значение. А публиката обожава Blind Guardian. Факт с поне 8 000 свидетели.
В паузата се замъквам на трибуните, докато изчакваме да ни пуснат, та да заемем позиции и да снимаме Scorpions. Преди това съм се засякла с нашата приятелка Дани - същата, покрай която се запознахме с Glenn Hughes навремето - която беше видяла оклюмалата ми физиономия и ме беше разпитала какво ми тежи. Обясних й как съм се опитала да се добера до Scorpions - безуспешно - което я накара само да се усмихне с типичната си усмивка на 10 годишно дете, направило пакост, за която не знаеш и каза: "Изчакай ме между групите тук". Аз почти забравих утешителните й думи и когато тръгнах да си намеря място на трибуните зад оградата, видях как е седнала и ми маха с все сила да отида при нея. При отиването ми дори не поглеждам седящия до нея човек, докато тя не ми казва: "Запознайте се, това е Павката". Павката се оказва Paweł Mąciwoda. Шах с пешка в два хода.
Paweł е усмихнат, любезен и още със запознанството ни ми подава BAND pass за all access. От неочаквания жест почти забравям за какво всъщност съм там, но светкавично се опомням и вадя диктофона, за да го поразпитам едно-друго. Имаме 3-4 минути, преди той да трябва да се качи на сцената с останалите Скорпиони, но това стига, за да го попитам Ще има ли нов албум, в какъв стил ще бъде, какво е да си част от такава легенда и какво ще чуем тази вечер. Питам го как му се харесва тълпата и му казвам колко високо е нивото на всички от немската инвазия. Добавям и как още хора идват, само за да видят тях - което ми казаха хора отвън - и той се усмихна с думите "Радвам се, че тълпата има очаквания, още по-хубаво ни е". Времето изтича светкавично, но аз имам, каквото съм искала и тичешком отивам към буферната зона пред сцената, където всички останали фотографи заемат позиция. Моята е великолепна просто -непонятен вентилатор закрива изцяло гледката ми към единия микрофон и някакси знаех, че това ще бъде мястото на Klaus Meine.
Малко след 22:30 Scorpions излизат на сцената под нещо, което зад гърба си мога да определя само като истерия. Стадионът е пълен - съвсем пълен, което не въм виждала досега тук - а момчетата започват с емблематичното "Coming Home". България определено си им е дом, не само, защото идват не за първи път, а и защото са без никакво съмнение една от най-любимите групи на няколко поколения българи - представители на всички тях има с хиляди тази вечер. Това, че не им е за първи път, не пречи хората да реагират така, все едно никога не са ги виждали на родна почва, но са ги чакали десетилетия. За някои може би да е и така, но факт е, че Klaus и компания видимо и съвсем откровено се радват на приема. Усмивката не слиза от лицето на Matthias, Klaus също не може да свие своята, в моментите в които уникалния му глас, почти нетрепнал през годините, не се носи над тълпата, особено когато слуша 10 000 човека да пеят заедно с него и да го оставят да ги кара да правят каквито му хрумне вокални маймунджилъци. Rudolf прави истинско шоу (и осезаемо любимата на всички "мелница" с ръката по китарата), а James е жив дявол на барабаните и свири с цяло тяло направо - сякаш всеки мускул се натяга, за да удари с палките. Scorpions са в страхотна форма - точно на каквото всички сме се надявали. На няколко момента си имаме и Санта Klaus - вокалът вади палки с наръчи и ги разхвърля усмихнат из публиката, под възторжените писъци на късметлиите.
Както ми беше обещал Paweł, заредиха се любими класики и култови изпълнения, коиото други банди, освен Кралете на Баладите, трудно биха дръзнали да си позволят: "Send Me An Angel" и "Holiday" например прозвучаха една след друга, прочувствено изпети от всички ни. По-новите парчета (от Humanity: Hour 1 и Crazy World) бяха очаквано по-малко, но видимо любими, а Klaus за пореден път показа глас, за който много сега започващи изпълнители, които нямат 40 години история за гърба си, могат само да плачат и завиждат.
"Big City Nights" сложи край на концерта, макар всички в публиката да можехме да се сетим поне за още 10 песни, които просто не може да не влязат в сетлиста. Първият бис беше убийствената "Still Loving You", на която лесно можеше да се види как 100 килограмови, двуметрови метъли не успяват да спрат плъзнали се по лицето им сълзи и нямаше човек, който да не пееше с групата. "Wind Of Change", любима заради посланията и надеждите в нея, е неувяхваща класика, посрещната от публиката с бурен възторг. Последният бис, предшестван от думите на Meine "Не можем да си тръгнем без един ураган да ви отнесе" беше подобаващ завършек на вечерта и "Rock You Like A Hurricane" разтресе Каварна за довиждане.
Немската инвазия ни представи великолепна вечер, която вдигна адски нивото на представянето и очакванията на публиката. Всички искаме допълнително. И от трите.
Александра Костова
снимки: Владислав Недялков и Светослав Драгиев - OnStage Media и авторски
