02.07.2009 Каварна очаква началото на Калиакра Рок Фест 2009 и това си личи. Още от Варна ме емват плакати и бордове, рекламиращи събитието, а самата Каварна вече е порядъчно окупирана от отдалече разпознаваемо множество хора, облечени в тишърти с характерни надписи. Приближавам се до един от щандовете до стадиона, натрупани с още подобни рок стоки и чувам гласа на Балин. В което нямаше да има нищо странно, освен фактът, че трябваше да е на порядъчни 600 километра от тук, в София. Оглеждам се стреснато, но установявам, че просто част от щандовете с рок-атрибути слушат Star FM, при това - порядъчно надънено. Хе-хе, мисля си аз, светът е на мястото си и е такъв, какъвто трябва да бъде - Балин удоволства хората от ефира в София, а Каварна слуша Star FM.

Стигам до стадиона и си давам сметка, че сцената заслужено е хвалена като уникана за Каварна до този момент, дори от няколко десетки метра изглежда впечатляващо. Представям си как минавам зад нея, защото имам интервю с Tommy Lee след само някой-друг час, и нещо ми трепва. Не, няма да стигна до там, да го нареак "пеперуди в стомаха", но определено се радвам, защото имам планове не само какво да го питам, но какво и да помоля да направи за слушателите на радиото и предвкусвах колко ще се зарадват, като им го сервираме после. Давам първи репортаж "на живо", за да разкажа какво виждам и какво планирам и започва типичният двуетапен процес покрай всеки концерт, състоящ се от две състояния: чакане и тичане - определено среден вариант няма.

В един момент изтичахме бекстейдж и любезен човек от екипа на групата ме покани да седна на една от масите пред гримьорните на момчетата, за да предупреди Tommy за присъствието ми. Предупреждава го толкова дълго, че се обезпокоих. Още по-обезпокоена останах от една безмълвна размяна на няколко жеста между две роудита, която според мен касаеше Tommy и никак не ме обнадежди. Оказах се права. 30 минути по-късно, докато аз все така чаках, тур-мениджърът на групата заяви категорично: "Tommy няма да дава никакви интервюта. Точка."

Е****.

Аз станах, като преди това огледах добре източника на най-голямото ми разочарование. Tommy си беше излязъл от гримьорната, на два метра от мен, говореше си с няколко члена на екипа и изглеждаше направо неприлично весел. И си тръгнах.

За времето, прекрано в чакане, бях успяла да изпусна цялата Lauren Harris, освен това, което се чуваше бекстейдж, а то, за мое учудване не беше много, нито много ясно. Чух само края на последното й парче, но публиката видимо се кефеше, така че явно си е струвало.

После се натиках и аз там, колкото по-напред можах, вътрешно цупейки се на инцидента. Малко след това светлините угаснаха, платното падна и с първите акорди на Kickstart My Heart публиката полудя. Mötley Crüe може да търпят критика за това как третират журналистите, но веднага става ясно, че дават всичко от себе си на сцената. Vince скача и тича без прекъсване, а Tommy свири така, сякаш се опитва да се разпадне на барабаните. По обективни причини Mick е най-кротък, но пък солата му не оставиха никакво съмнение, че духът (вероятно с конски дози болкоуспокояващи) триумфира над тялото.

Точно след Shout at the Devil, Vince поздрави публиката, каза, че се радва да е тук - "най-сетне!" - и предстви нояи албум Saint of Los Angeles с думите "I feel like a saint tonight" - и започнаха едноименното парче. Че текстът не беше безкрайно познат на публиката, беше ясно, но песента се прие повече от топло. Някъде там, между песните, Tommy стоеше с бутилка бира, от която пръскаше по сцената с типичен църковен жест и думите "Bless you, bless you", придружени с онова маниакално хилене, което може да зарази със смях и камък.

Малко по-късно беше ред и на самия него да ни поговори и той го направи по уникален начин. Излезе с (поредната) бутилка бира, гол до кръст, разбира се, и седна, провесил крака от сцената. "Как сте, как се чувствате тази вечер, а?" започна той, салед което се отприщи като бент. "Много се радваме да сме тук тази вечер. България е последното ни европейско шоу и беше разбиващо, човече. Бяхме на места, на които никога преди това не сме били, бяхме на такива, където вече сме били, беше жестоко, човече. И наистина ни беше хубаво, наистина ви обичаме. Как.. как казвате "обичам те" на български?" Пoследваха няколко минути отчаяни опити, при което изводът му беше едно полу-обезкуражено "Oh, fuck", след което все пак докара нещо, което фонетично доста звучеше като "обичам те", а ние се смеехме с пълно гръло и се опитвахме да го накараме да скочи при нас. "Точно това ми иде да направя, толкова ви обичам," продължаваше да реди Tommy. "И да имах ееей такива ръце, та да мога да ви прегърна всичките". Скочи с пъргавина, подходяща за 15 годишен пубертет, отиде до барабаните, като не спираше да говори: "Беше страхотно, наситина. Супер беше и вие сте страхотни. Изобщо... motherf*cker of the year!" И забиха точно нея.

След Same Ol' Situation се включи Nikki, който отдаде заслуженото на екипа им - "There's no Crüe without auy crew! SO give a big THANK YOU", което ние послушно изревахме. След като и той ни увери колко се радва да е тук и заяви уверено, че ще дойдат пак, ни предстви "една терапевтична песен" - "Prima Scream", последвана от "Looks That Kill", "Girls, Girls, Girls" и "Dr. Feelgood", на която публиката вече изпадна в делириум. Краткото прекъсване след нея и това, че не ни се наложи да се молим за още остави впечатление у някои от феновете, че "бис така и нямаше". Е, имаше. С краткия въпрос "You want one more?", на сцената беше избутан един изтисуван роял. Tommy излезе пак пред нас, с (поредна?) бутилка бира в ръка и запалена цигара в устата, и след като час и нещо беше блъскал по барабаните така, сякаш щеше да получи награда, ако ги пробиеше, засвири интрото на "Home Sweet Home", просто ей така, докато останалите се присъединяваха към него. Някак всички разбрахме, че това е краят, особено когато Tommy легна на пианото, провесил крака от него, смеейки се и видимо забавлявайки се тотално.

Пeрца бяха разхвърляни от Nikki с шепи, а цяла ръкойка палки барабанистът раздаде в стил "Tommy Lee" - с шутове по всяка от тях.

На раздяла той подтичваше и подскачаше по сцената, редейки "When I say Mötley", you say "Crüe"! Mötley!" - "Crüe", крещяхме ние.
"When I say Nikki, you say SIXX. Nikki!" - "SIXX!"
"When I say Vince, you say NEIL. Vince!" - "NIEL!"
"When I say Mick, you say MARS. Mick!" - "MARS!"
"When I say Tommy, you say LEE. Tommy!" - "LEE!"
"When I say Mötley", you say "CRÜE". Mötley!" - "CRÜE", изкрещяхме ние, а той, все така кикотейки се, напусна сцената. И сякаш за да обобщи всичко, докато прибираха техниката, зазвуча "My Way". Неговата песен, определено.

Mötley Crüe са големи. И независимо какво става зад сцената, на нея дават всичко от себе си и отгоре. Свирят така, сякаш им е за последно, и те оставят с доста упоритото подозрение, че май така и живеят.

Обещаха, че ще дойдат пак. Дано.

Александра Костова

снимки: Владислав Недялков и Светослав Драгиев - OnStage Media и авторски