Simple Minds - звук и светлина
Лампите угасват и изведнъж няколко неща се случват едновременно. Зазвучава началото на "Themes for Great Cities", на сцената светлината избухва, Jim Kerr изскача от нея и цялата зала скача на крака. Инструменталът прелива в "Sanctify Yourself", Jim тръгва сред хората, а между редовете останалите вече танцуват. Аз гледам изумяла наоколо си, автоматично скачам и аз права, и си давам сметка, че се случва нещо наистина специално. Защото съм видяла много групи, които завършват концерта си с публика на крака, но Simlple Minds своя така го започват.
Светлините. Светлините, добри хора, са изключителни. Повечето ню уейв банди осъзнават колко лесно могат да постигнат още по-голяма космичност на звученето си, ако вкарат добри светлини в концерта си, но често го пренебрегват. Не и великолепните шотландци. Светлините са като водопади, като избухвания на супернови, но без флаш или други спецефекти. Звук и светлина, човече. В шотландски стил.
Jim се връща на сцената, след като е пообщувал с публиката лице в лице. На сцената си общува с Charlie и не е трудно да си обясниш защо групата има такава харизма. Двамата са като съзаклятници, които щедро пускат и нас до себе си - и съзаклятието си. "Всичко ли е наред?" е въпрос, който чуваме няколко пъти за двата часа, които прекарваме заедно и някак ни заляга усещането, че не ни питат про форма. А съвсем искрено се интересуват. Викаме (които могат) и пляскаме (всички) утвърдително, защото о, да - всичко ни е наред в този момент.
С музиканти от такова ниво няма как да е друго - синхронът помежду им е отличен, но няма нито за миг усещане за натягане и напрежение. Charlie Burchill е очаквано великолепен на китарата, басът е поверен на обсипвания и от самата група с комплименти Eddie Duffy, на барабаните е опитният Mel Gaynor, а от кийбордите артистични погледи мята Andy Gillespie. Перлата на сцената безспорно е екзотичната Sarah Brown, която веднага впечатлява с великолепен глас (и великолепни крака).
Леко разфокусирана се оглеждам наоколо си - все още всички са прави. Залагам първия от многото басове със себе си, които загубвам в течение на концерта - след коя песен хората ще си седнат. Едно е ясно - няма да е тази. Към "Stars Will Lead the Way" и "Waterfront" около 1/3 от хората сядат по местата си - и това е най-голямото количество седящи, което се случва за целия концерт.
След "Stars...", идва "Moscow Underground", за да напомни отново, че цялото турне е под знака на новия, последен албум на групата - Graffiti Soul (2009). След повече от 30 години, в които момчета шлифоват музиката си, дават ясна заявка, че ни най-малко не сме чули всичко, което Simple Minds имат да ни изпеят. И никой да не си помисля да включва финално броене.
Възможността да пееш на концерта, на който си отишъл, е в пряка зависимост със способността да се слееш напълно със случващото се. Аз обаче не мога (заради ужасен, онемяващ ларингит), затова се възползвам да се вгледам по-"отблизо" в групата, и особено във вокала й (слабост, какво да се прави). Jim Kerr танцува на сцената, подтичва и видимо си прекарва наистина добре. Заразява с това и нас - логично е, че когато някой се чувства толкова удобно със самия себе си, успява да ти предаде тази лекота и комфорт и на теб. А пък и българската публика е като киселото мляко - легендарна, всички я харесват и където и да пратим износ, на всички им се услажда.
Jim флиртува. В най-добрия, закачлив и невинен, ентусиазиран смисъл на думата. Прави го с такава естественост и лекота с двете хиляди човека наоколо ми, както го прави и с 10 000 в залите, или с 15-20 000 по стадионите. Сигурно сме една от по-малобройните публики, пред които е пял, но никак не му проличава. Изразът, който ми идва в главата, е "наслаждава се" - и извлича същото от всички нас. И понеже това чувство не се мери с бройни числителни, количествата му нямат значение. Само това, че го има.
Първият от "вселенските" хитове - тези, които знаят и хората, които не правят разлика между Simple Minds и Simply Red - "Hypnotized", зазвучава едва 9-ти в сетлиста. След близо 10 песни за първи път тази вечер чуваме комерсиален хит в сетлиста им, а 2/3 от залата все така са прави. И танцуват.
Пред мен як младеж с бръсната глава е вдигнал нагоре ръце в унес и танцува. В следващата секунда се усеща, сваля смутено ръцете, придава по-твърдо изражение на лицето, за да спаси мъжа, и се оглежда крадешком, да види дали някой е забелязал волността му. Наоколо обаче вижда хора в същото състояние и успокоен, вдига ръце отново и продължава да танцува, още по-свободно. На хубавото лесно се свиква.
Гласът на Jim се излива от сцената и аз - а едва ли само аз - неминуемо търся в него онова момче с широките панталони и буйните къдрици, обрамчващи по детски нацупените устни, които помня от клиповете им от 80-те. Мъжът срещу мен не е вече толкова слаб, че да му трябват широки панталони, къдриците са отрязани супер късо, а чертите на лицето - по-зрели и вече напълно мъжки. Банално е за сравнение, но факт - досущ като катедралите, Jim Kerr остарява благородно и ново излъчване е заместило предишното. И гласът му е малко по-различен - по-топъл, по-внушителен някак. Да, може би без издръжливостта от преди 20 години (трепка на моменти от средата на концерта натам), но и без загуби и опущения, които да оплакваме. Jim, гласът му, цялото звучене на Simple Minds - всичко е зряло и сочно като чепка септемврийско грозде. И ти е сладко, и искаш още.
"Don't You Forget About Me" е към края на сета и докато я слушам, се оглеждам към танцуващата тълпа наоколо си, към всичките усмихнати лица, към размятащите се коси и си мисля - ето това е най-доброто, което 80-те носеха със себе си. После сама се сгълчавам за тази склонност към носталгия. Защото ми остава горчивия вкус в устата от мисълта, че за някои, някъде, 80-те наистина са били това. Не и за нас. Сигурно затова така безрезервно се наслаждаваме сега. Наваксваме си.
През това време Jim не се спира - сяда, коленичи, ляга по сцената, скача от нея и удря "дай 5" на късметлия близо до него. Танцува с момичета от първия ред, целува галантно ръката на една от тях, след като дълго са правили пируети заедно - той, пеейки над нея и тя, въртейки се, хваната за ръката му. Не му е нужен бодигард, но и никой не пристъпва границите на благоприличието. Може би защото той раздава толкова топлина с присъствието си, че не ти е нужно да грабиш алчно, особено докато Jim не спира да ни повтаря колко сме красиви и как пеем по-добре от него.
А забавлението нараства експоненциално с напредването на сетлиста - група от 3-4 младежи до мен са в плен на силно впечатление от движенията на Jim и усърдно скачат, танцуват и махат с ръце, в опита си да докарат прилика, поправяйки се едни други. В интерес на истината, факт е, че много малко от публиката знае да припява на друго, освен на най-известните парчета, но пък това никому не пречи да се забавлява като за последно.
Бисовете започват с кавъра на Kraftwerk, "Neon Lights" - стабилно присъствие е сетлиста им в това турне. Не минава без прекрасната "Alive & Kickin'", но без "She's a River" - липса, която младеж няколко реда зад мен не прежалва до края на концерта и току жално провиква името й. Но не я дочаква. А аз не дочаквам "Belfast Child".
В края на "Ghost Dancing" Jim укротява темпото и, след като представя всички на сцената, казва на шотландския си английски: "Имам да направя важно съобщение, затова много се надявам да успеете да ме разберете. Обичам ви. Наистина. Благодаря ви и ще се видим следващия път. Обещавате ли?" (ние утвърдително викаме) "А ти? Ти? И ти?" пита той почти по системата "поименно, колега". Отговорът е един и същ всеки път. И няма как да е друго.
Зазвучава още един кавър, "сигурен съм, че го знаете, за едно момиче от София", подсмихва се хитро Kerr. И завършват - с "Gloria".
Докато техниците прибират техниката от сцената, Jim се помотава още известно време по нея, танцувайки си сам на музиката, която звучи от колоните.
Как се задържа публиката танцуваща, омагьосана и на крака в течение на цял концерт ли? Със сърце, разбира се. Чисто.
И просто.
текст: Александра Костова
фотография: Светослав Драгиев, On Stage Media
